В мрежата на шампионите - голямото волейболно семейство на Владо Николов

Здравей, Мая! Няма как да не започнем с това, че вашето семейство наистина е голямо и е много волейболно – ти, Владо, Алекс, Мони, плюс малките Филип и Дария, които, може би в един момент и те ще харесат волейбола.

Дария, да! А Филип се опитваме да го запалим по волейбола.

Ти си майка, която е отгледала до момента двама шампиони. А ако трябва да сме точни, дори трима, защото си с Владо през по-голямата част от неговата кариера. И така да започнем с големия шампион. Трудно ли беше?

Не мога да кажа, че беше трудно, защото Владо беше много отдаден на волейбола Трудното е само да свикнеш, че живееш с човек, който не отговаря на стереотипите за младеж на 20 или баща с две деца на 30, защото той отсъстваше и беше отдаден на своята кариера. На 100% отдаден да се развива и да се усъвършенства. Това означава да гледа себе си, да си почива, да тренира, да яде добре, да спи и това е.

Имало е много моменти, когато сте били разделени – той играеше в Япония, вие бяхте тук.

Да, обаче за малко. Това е една от нашите философии в живота – едно семейство трябва да е заедно. Той отиде в Япония сам, тъй като аз бях бремена. Един месец, след като родих заминах и аз, така че Владо не е оставал сам. Той е такъв тип, който има нужда от някой до него. Общо взето е трудно всеки ден на професионалните спортисти и той имаше нужда от някой, който да се грижи за него и да е там.

Значи, на практика, той е първият отгледан шампион?

Така е, но не искам да взимам труда на неговите родители, защото те са започнали с изграждането му като характер и са го отгледали. Аз го познавам от 18 годишен.

Вие обиколихте целия свят. Той спечели почти всичко навсякъде, където е играл.Шампионски титли има доста. Шампионска лига, две титли в Италия, титла във Франция, в Япония… Където е играл, е оставил доста трофеи.

Да, с времето се забравят всичките успехи, но е печелил повече, отколкото е губил на клубно ниво.

Малко хора знаят, че Владо е започнал като плувец в ЦСКА, но в крайна сметка кариерата му на волейболист започва в Левски и от там нататък почти всички знаем за сериозните постижения и с националния отбор и на клубно ниво. Това, което той е споделял и пред мен, и пред други колеги, е че единствената му мечта да стане световен шампион, не я е изпълнил на клубно или на национално ниво, но това пък могат да направят вашите синове – Александър и Симеон.

Дай Боже, да.

Ако не се лъжа, Алекс вече има второ място на Световно първенство за юноши.
Мони има трето на европейско.

Точно така. Бъдещето е пред тях.

Да поговорим малко за голямото ви семейство. От твоя страна майка ти и баща ти са били волейболисти, нали?

Татко не професионално, майка е била волейболистка. А от страната на Владо не са били спортисти.

Твоят брат в момента е треньор на женския отбор на Левски София – Петър Шопов. Вуйчото на Алекс и Симеон – Георги Лазаров, също дълги години беше волейболист от Левски в националния отбор. Така че, накъдето и да се обърнеш, само волейболни топки около вас.

Повече са волейболните топки вкъщи, да. И това помага за отглеждането на шампионите – Алекс и Мони. Всички сме в сфера, която разбираме и знаем какво трябва да се направи, за да се усъвършенстваш и да побеждаваш. Така че много по-добрия вариант е в семейството твоята половинка да разбира за какво става въпрос. Може би е и по-натоварващо за децата, защото много се говори за волейбол, дават се повече насоки, съвети, които понякога на младите им идват в повече. Аз в момента, съвети не давам. Давах съвети, даже аз избирах нещата до една определена възраст за тях. Сега Владо дава според мен повече съвети. Това със сигурност им помага. На моменти всеки говори за волейбол, всички гледат волейбол.

От 365 дни в годината колко са тези, в които не говорите за волейбол?

Аз имам чувството, че няма и ден в който да не се говори за волейбол. Особено сега, когато и двамата играят по-професионално. Ето днес има мач с единия, утре има мач с другия, след два дена е следващият мач. Нашите лета и почивки са свързани с волейбола. Всичко е свързано с волейбола в нашето семейство.

Как започна всичко? Алекс и Мони искаха ли да стават волейболисти или просто по една или друга причина така се случиха нещата, че не са имали много право на избор?

Трябваше така да се случи. Ние не сме слагали специално топката в ръцете им. Но сновното им място извън училище или детска градина беше залата. Защото на всеки мач, абсолютно на всеки мач, бяха до баща си да го гледат. И се запалиха. Бяха енергични деца, постоянно с топка, тичащи. Не бяха от тези деца, които искаха много да четат или да пишат. Ние в началото, тъй като бяхме по света и у нас, решихме, че тъй като
сме в Италия, може да станат футболисти. И ги записахме да играят футбол.
Но си личеше, че не е това техния спорт. Иначе желание имаха, но определено нямаха таланта. Те имат спортни качества и за други спортове, не само за волейбол.
Ако сега ги питаш, леко съжаляват, че не са станали баскетболисти, тъй като и двамата смятат, че ще са щели да станат много добри баскетболисти и биха били по- успешни в баскетбола, тъй като е по-популярен спорт. Те са много талантливи. Който каквото иска да ми казва – Алекс и Мони са създадени за волейбол. Имат всякакви физически качества. Не говоря само за отскок, за ръст. Те имат таланта, имат чувство за топка. Сравнявам ги с Владо, защото аз го познавам от тази възраст, на която сега са Алекс и Мони – горе-долу 17 годишен. Ами, Владо не беше талантлив за волейбол толкова, колкото са те. И двамата без да прават много излишни движения, успяват да създадат перспектива за точка или са там, където е топката. За мен е най-добре да правиш това, което ти се отдава. Така и животът ти е по-лесен, и неща ти се получават. Така че, това е, може би, разликата, която при нас, в сравнение с много други родители, които са амбициозни и искат детето да стане волейболист или баскетболист. А те самите, примерно, са в сферата на медицината. Те им помагат, те са там до тях, подкрепят ги, Но въпросът е, че тези родители не разбират истинската същност на спорта и в частност на волейбола. За мен най-добре е единият родител да се отдаде на децата, ако иска, те да станат по-добри. Имам предвид, когато децата са между 7 и 13-14 години. Това е възраст, в която те не могат да се обслужват сами, не могат да отидат сами на тренировка. Или идват и казват, че ги мързи Не, няма мързел!. Хващам ги за ръчички и в залата.

Излизали ли са от залата и да кажат – “край, няма да тренираме повече”?

Не, никога. Точно това е, че те никога не спираха да играят с топката, никога не искаха да ходят на море или на планина или на някакви забавления.
Предпочитаха да са в залата. Другото, което е важно според мен, когато говорим как се отглеждат шампиони – няма Великден, няма Нова година, няма празници. Има мачове и поддържане на форма. Защото не става само с тренировки. Става с режим, с добра храна и с отношение. Няма как да станеш добър спортист, ако не знаеш какво е възстановяване. Алекс и Мони още от малки знаят как трябва да се възстановяват. Дали го правят? Правят го, защото аз бях там. Няма как ти да кажеш на детето си, че искаш да стане волейболист и да го пуснеш самичко сутринта и не знаеш какво се случва с него. Не, ти трябва да му купиш банана, да му купиш водата, да го вземеш след тренировка, да го накараш да се изкъпе, защото това също е част от възстановяването. Алекс и Мони, докато аз ги гледах на купони и в дискотеки, не са ходили.

А сега с кой общуват повече?

Владо сега го търсят за чисто волейболни, професионални съвети, тъй като започват да вървят по неговия път. И той им улеснява живота, като им казва някои неща. А мен ме търсят само, когато са болни или нещо подобно, което е нормално.

Строга майка ли беше?

Бях строга, да. Но с Алекс и Мони нямах никакви проблеми. Бях малко тип генерал – държах ги много изкъсо и наистина те бяха много послушни момчета.
Не са правили глупости, не са излизали някъде с някоя компания и да не се приберат. Никога. Рутината е много важна. Ти трябва да свикнеш твоето тяло да прави едно и също, да почива в едни и същи часове, за да имаш сили. Владо, например, преди 9 часа сутринта не е ставал. От 14ч до 16ч задължително спеше. Не 2, ами 22 деца да имаше и да блъскаха с барабани, той нямаше да стане. Стоеше си в къщи без да излиза. Беше строг режим. Това е важно за успеха.

Ако не се лъжа, Алекс стана първо най-младият волейболист дебютирал в националния отбор на една квалификация в Израел на 17 години при Силвано Пранди. Но със сигурност тази година Мони на 16 години дебютира за мъжкия национален отбор. Аз лично се връщам 20-30 години назад и не си спомням някой по-млад да има такъв успех.

Факт е, че вече и двамата са част от мъжкия национален отбор.

Когато Алекс и Мони играят по едно и също време на различни места, какво правите?

Гледаме ги едновременно – единият в залата, другият на телефона.

Владо ли беше първият им треньор?

Да, даже наскоро намерих и снимки, които са много смешни, защото те играеха по четворки съвсем в началото. Мони даже не беше започнал да играе, защото нямаше годините. Стоеше той до мене на скамейчицата и Владо водеше четирите момчета. А Мони после са присъедини, тъй като нямаше достатъчно деца.
Той имаше желание. Виждаше се, че има и талант към спорта.

Какво мечтаеш да се случи с тях?

Искам да са здрави, защото да си професионален спортист не е е лесно.
И да ги видим на Летните олимпийски игри през 2028 година в Лос Анджелис.