Изпитваш ли носталгия към Олимпийските игри? 

С приближаването на Олимпийските игри ми ставаше все по-тъжно ми става. Много ми се искаше и аз да бъда там, и аз да се състезавам. Нищо не зависи от мен, нищо не мога да променя. Опитвам се да се успокоя с мисълта, че вече имам олимпийска титла, и че съм получила това, за което се борят милиони спортисти по света. Много от тях и не успяват да го достигнат. Аз, макар и да имах един шанс, успях да взема най-доброто от спорта. Опитвам се да се чувствам удовлетворена и щастлива от това. 

Колко положителни и отрицателни емоции ти донесе тази олимпийска титла? Освен радостта, имаше и много напрежение, твърде много внимание…

Преди Олимпиадата в Токио, която ми беше първа и единствена, нямаше очаквания към мен. Може би от Федерацията по карате вярваха, че ще се класирам на Олимпийските игри, че ще взема трето, най-много второ място, но не и че ще стана олимпийски шампион. Може би и аз самата не вярвах един-два месеца преди това, защото при нас квалификацията беше изключително трудна и 40 дни преди Олимпиадата спечелих квалификационния турнир. Преди това Олимпиадата беше само мираж. След това бях много щастлива вечерта, но на сутринта се събудих и си казах: „Добре, какво като отивам на олимпиада? Ще бъда поредният състезател, който е отишъл на Олимпийските игри и просто е направил участие?“. Тази мисъл не ме удовлетворяваше и от този ден нататък започнах да мисля за златния медал. Това беше моята цел и разбира се, с помощта на моя екип, започнах да вярвам, че аз мога да спечеля златото. Не сме мислили за второ или за трето място и може би така предизвикахме Вселената, защото вярата е водеща сила. 

Три години по-късно – колко по-различна е Ивет след тази олипмийска титла, след всичко което се случи? 

След Олимпиадата животът ми се промени напълно. Знаех, че ще стане така. Това беше смисълът на всичко. Беше ми доста трудно първите 2-3 месеца, имаше изключително голямо внимание към мен, това ме задушаваше. Не се чувствах добре, избягвах хората и най-вече многото хора на едно място. Не бях готова за цялото това внимание. Разбира се, имаше много интервюта, участия в медии – правех го с огромни мъки, защото имах нужда от почивка. Не спях много след Олимпиадата – от стреса и притеснението бях свалила и доста килограми. Бях едва на 21 г., не бях готова да понеса тази слава. С времето свикнах и се радвам, че все още има внимание и интерес към мен. Кара ме да се чувствам ценна и значима. Все още не мога да осъзная напълно, че съм олимпийски шампион, но гледам да си го напомням често. Да знам коя съм аз и какво съм постигнала. 

Нека да те върна към хората, които са те отгледали – може би основните „виновници“ ти да станеш човекът, който си днес. С какви емоции се обръщаш към най-близките си хора?

Доста хора са били покрай мен през тези години. Разбира се, на първо място това е семейството ми, което няма нищо общо със спорта. От малка си бях мъжкарана, тичах с момчетата навън. Още тогава игрите ми се отдаваха и все исках да побеждавам, което може би е в основата на всички спортове – да имаш воля и да искаш да бъдеш шампион. През по-голямата част от моята подготовка и кариера семейството ми не се е намесвало. Аз просто им се обаждах, за да им казвам къде съм на лагер и каква ми е програмата. Не са ме разпитвали, имала съм пълната свобода да си правя това, което искам. Така започнах и с каратето. Треньорите и целият екип са хората, които са били през цялото време до мен, те също много ми помогнаха да се изградя като личност. Никой спортист не може да успее сам, имаме нужда от помощта на много хора около нас. 

Със сигурност е имало моменти, в които си мислила да се откажеш от спорта. Какво те е мотивирало тогава да не го правиш и да продължиш?

Най-тежките ми моменти са били след загуби на състезания. Трудно ми е да се примирява със загубата и да се върна в залата след това – да започна отново същите тренировки. Тези моменти са изтощителни и демотивиращи за мен. Това, което ме е карало да продължа, са разговорите с други спортисти и треньорите и най-вече мисълта „Защо го правя и къде искам да стигна?“. Винаги съм гледала много реално на нещата. Наслаждавала съм се на всеки един медал, защото не съм очаквала, че ще постигна такива успехи. Поставяла съм си конкретна цел, а за Олимпийските игри знаех, че може би ще имам само един шанс и това много ме мотивираше. Треньорите винаги са ми казвали, че съм много по-различна от другите, че съм докосната от Господ. Не знам дали е така, но явно неслучайно този спорт ме е привлякъл, щом успях да стигна най-високия връх. Няма как пътят да е лесен. Всички спортисти се борим с едни и същи трудности и предизвикателства, а това, което винаги те връща, е целта, която си си поставил. 

Световната титла ли е новата цел пред теб, която те амбицира?

От 2022 г. каратето стана неолимпийски спорт и от тогава всичко се промени и обърка. Почувствах се сякаш съм била професионалист и сега изведнъж ставам аматьор. Това е убийствено, беше много труден момент за мен. Беше трудно да намеря мотивация да продължа да се занимавам с карате. Доста време не я намирах, дори Европейското и Световното не бяха цели, които можеха да ме накарат да продължа. Три месеца преди Световното първенство миналата година в мен се възвърна желанието да бъда световен шампион, но може би беше късно. Направих, каквото можех, но явно не ми беше писано, явно аз самата си мислех, че не го заслужавам и взех второ място. А може би това е трябвало да бъде причината сега да продължа да се състезавам. Това второ място доста ме амбицира и ми затвърди желанието да стана световен шампион. Това ще се случи най-рано през ноември 2025 г.

Знаем, че целите невинаги се осъществяват, поради най-различни причини. Но все пак, ще смяташ ли себе си за един изключително успешен състезател, който е успял да запази и човешкото в себе си, ако това не се случи?

Според мен има една граница, която се усеща, когато трябва да се откажеш от спорта. Иначе оставаш, въртиш се на едно място и нищо не се случва. Аз не искам това да ми се случва. Не знам какво ще стане, но все си мисля, че дори и да не се получат нещата на Световното първенство, ще бъда удовлетворена от себе си, заради това че съм станала олимпийски шампион, защото това е най-големият връх. Световното първенство не е малко, но не може да се сравни с Олимпийските игри. Надявам се, дори и да не се получи на Световното, да остана с тази удовлетвореност и да не се състезавам до 40 г. 

Какво искаш да предадеш един ден на своите деца?

Един ден, когато имам деца, със сигурност ще ги вкарам в залата. Дали ще е карате, или друг спорт – няма да ги насилвам в никакъв случай. Пътят не е лесен, и ако те самите не го искат, няма да ги натискам. Просто искам да се докоснат до спорта, защото той дава много здрава основа. Тялото ти започва да функционира правилно, имаш култура на движението. Учи и на дисциплина. Аз съм много щастлива, че като малка са ме възпитавали много строго. Спортът ти показва и как да се държиш с хората. Това ми е целта – децата ми да са дисциплинирани, да слушат по-големите, да спазват правилата и да имат обща функционална култура. 

А на теб случвало ли ти се е да се „спънеш“ в живота? Макар и да си спортист и да имаш дисциплина? 

Мисля, че на всеки един човек му се е случвало. И на мен, разбира се. Но истината е, че в момента виждам много деца, които очевидно не са влизали в час по физическо и нямат почти никаква мускулатура. Не мога да възприема за нормално, като видя 10-годишни деца по този начин. Това означава, че те дори не излизат на улицата да си играят. Няма да позволя да се случи с моите деца. Родителите имат много важна роля, защото ако те седят на маса по цял ден и цяла вечер – откъде децата им да вземат добър пример? Те трябва да показват правилния път. 

Като олимпийски шампион със сигурност си модел за подражание на много деца. Смяташ ли, че в твое лице те виждат правилния пример за добър и стойностен човек? 

Давам всичко от себе си да предам на децата това, което знам, и то не за високи професионални успехи, а за да се изградим като добри хора, като личности. И да се изградим в това, в което сме най-добри. Например преди 2 седмици правихме лагер в Разлог. Трябваше да отговаряме за 70-80 деца от различни клубове. Мина по-добре от очакваното – всички деца бяха изключително дисциплинирани и спазваха правилата. Това означава, че във всички клубове учим децата на едно и също – да са дисциплинирани и да се съобразяват с правилата. Първо искам децата да вярват в себе си, да се харесват и да са упорити. Да не се отказват. 

Темата с децата те прави по-различна и емоционална – ще можем ли да те видим и като един треньор на деца в бъдеще? 

Желанието ми да се занимавам с деца се възроди през последната половин година. Като гледам как ми се радват, идват при мен, дори плачат от радост и не смеят да ми кажат нищо, се замислих, че наистина имам влияние върху тях. Мисля да бъда треньор на деца, може би е редно вбъдеще да си отворя мой клуб. Дай Боже, от тези деца да излезе някой европейски или световен шампион. Тогава бих била още по-удовлетворена. 

С какви думи би се обърнала към всички хора, за да стане светът по-добър?

Бих посъветвала хората да се радват на чуждите успехи. Защото всеки, който е постигнал успех, е дал толкова много от себе си. Просто трябва да бъдем щастливи, да се радваме и да помагаме. Така всички ще живеем по-добре. Пожелавам да бъдем здрави, добри хора, да се грижим за околната среда, да се подкрепяме и да вярваме, че всичко, което искаме и му се отдадем, то ще се случи.